Хотелиерство & Ресторантьорство

440 хиляди души ще се преселят в Китай, за да се отвори път за гигантския проект за напояване на пресъхналия север, предаде АФП.

Властите ще преселват около 100 хиляди души на година, за да позволят създаването на проекта за отклоняване на вода от юга към севера. Целта е да се отклонят водите от приток на река Янцзъ към северен Китай. Проектът, който беше критикуван от защитниците на околната среда за голямата си цена, ще включва трилинейна система от канали и тръби.

Според доклада, преселването на 440-те хиляди души е свързано само с първата фаза на строежа, включваща източната и централна линии. Планира се построяването и на западна линия. Очаква се водата да потече към Пекин по централната линия през 2014 г. Дотогава водата за столицата ще продължи да се отклонява от провинция Хъбей. Всеки от преселените ще получи обезщетение от 2800 долара, което не включва обезщетение за изоставените им домове.
Източник: http://bgnewsroom.com/singlenews/?ID=134388

С нарастване на търговията и туризма между Азия и останалата част от света става все по-важно да отчитате азиатските обичаи по отношение на храненето и пиенето, независимо дали посещавате региона по работа или за удоволствие.

Според доклада на Световния съвет по търговия и туризъм за 2007 г., Китай, Индия, Виетнам и Хонг Конг са сред десетте страни в света, за които се очаква най-бързо нарастване на туристическото търсене между 2007 и 2017 г.

Затова е изключително важно пътуващите до тези страни да покажат уважение и подкрепа, зачитайки местната култура и традиции.

Местните традиции бързо умират, но някои все пак остават и за туристите от някои страни държави, те могат да бъдат извънредно объркващи.

В Индия и Индонезия например, винаги трябва да си забършите чинията, за да покажете колко вкусна е била храната. В Южна Индия, където къритата често се сервират върху бананов лист, трябва да сгънете листа след храненето, за да покажете, че сте сити. Смята се за проява на грубост ако го оставите отворен.

В Китай има стриктен протокол, който трябва да бъде спазван – домакинът трябва да гледа към вратата, почетният гост да седи от дясната му страна, а вторият по важност – от лявата. В Корея, както и в по-голямата част от Азия, синовната почит е въздигната в култ и трябва да изчакате най-възрастните да започнат да се хранят, преди и вие да го направите. В Индия винаги трябва да сервирате на госта преди всички останали, а във Виетнам на жените винаги се сервира преди мъжете като се спазва и принципът на старшинството – първо на по-възрастните, след това на по-младите.

В Индия трябва да ядете с помощта на ръцете си, а не с прибори, тъй като се смята, че храната така е по-вкусна. Там е табу да се храните с лявата ръка, докато в Корея подобно правило налага къде никога не трябва да използвате китайски пръчици, дори и ако сте левичар. Това има за цел да се избегне смущаващата ситуация, когато си пречите с лакти.

Сякаш употребата на китайски пръчици сама по себе си не е достатъчна, ами има и куп табута, свързани с тяхната употреба. Никога не поставяйте пръчиците си изправени в купичка с ориз, тъй като така се поднася той за мъртвите на погребение. Никога не набождайте храната си, нито пък сочете към хората с пръчиците; никога не ги смучете, нито пък удряйте с тях паничката, защото така правят просяците.

В Япония вземете пръчиците си с лявата ръка, поставете ги в дясната и ги използвате с нея. Никога не избутвайте купичката си настрани с тях и абсолютно никога не подавайте хапки храна от вашите пръчици към нечии други.

Когато слагате масата в Тайланд, сложете вилица и лъжица и никога нож, тъй като ножовете не са елемент от традиционния тайландски начин на хранене. За разрязването на храна следва да се използва ръба на лъжицата. Дръжте вилицата в лявата си ръка, а лъжицата – в дясната и с помощта на вилицата избутвайте храната в лъжицата. Никога не слагайте вилицата в уста.

Когато ядете кимчи (традиционно ястие от зеле с лют червен пипер и други подправки) в Корея, винаги първо трябва да обелите най-горния зелев лист, вместо направо да си вземете парче. Супата трябва да се сервира вряла, никога топла и когато пиете супа, никога не трябва да се чува дори звук.

В Япония никога не трябва да използвате лъжица, за да пиете супа мисо. Когато ядете соба или удон нудълс е добре да мляскате, за да покажете колко ги харесвате.

В Китай често ще ви се случва да ви поднасят цяла риба. Главата й трябва да сочи към почетния гост и да му бъде сервирана. След това бузите се предлагат на гостенката. След като бъде изядена едната страна на рибата, никога не я обръщайте, защото това е все едно да изхвърлите късмета си и сред рибарските семейства се смята, че това носи лош късмет и ще доведе до преобръщане на лодката. Затова, за да не изхвърлите остатъка от рибата, опитайте да махнете целия гръбнак и така месото ще остане в чинията.

Пиенето води със себе си други правила. В Корея никога не наливайте на себе си и когато сервирате напитки, винаги сгъвайте в лакътя ръката, с която наливате, като жест на уважение.

В Япония изпиването на чашата до дъно означава, че искате още, така че трябва да я оставите пълна, ако сте пили достатъчно. А когато вдигате тост се въздържайте от използването на английския израз Chin, chin!. Това, което трябва да кажете е kampai, докато в Китай това е gan bei; в Хонг Конг – yum bui; в Индонезия – pro; в Корея - gunbae; Филипините – mabuhay; в Тайланд – chok dee и във Виетнам – dzo.

След като бъде сервиран чай в Хонг Конг, следва да почукате два пъти лекичко по масата с върха или с кокалчетата на показалеца, средния и безименния си пръст в знак на признателност. Този ритуал идва от времето на династията Кин, когато императорът обичал да посещава поданиците си инкогнито. Посещавайки чайна, императорът сервирал чай на личния си слуга, за да запази самоличността му. Слугата не можел да прави метани до земята, защото това би провалило играта на императора. Затова той изразявал подчинението си на владетеля, почуквайки с три пръста. Единият пръст символизирал покорно сведената му глава, а другите два – прострените напред ръце. След сервирането на чая никога не насочвайте гърлото на чайника към когото и да било, а когато чайникът е празен, обърнете капака наопаки, за да покажете на обслужващия ви персонал, че искате да бъде напълнен отново.

Мнозина смятат, че ние, като чужденци, сме длъжни да се интересуваме от обичаите и етикета в другите страни. Отделете време да научите по нещо за кухнята и фестивалите. Поинтересувайте се какво правят местните хора и как живеят. Не бъдете невежи – покажете уважение и подкрепа, смесвайки се с тях.

източник: http://bapc-bg.com/site/aisaetiquet.html

През 1274 г. най-известният измежду средновековните пътешественици, венецианецът Марко Поло, се отправил на пътешествие към непознатите земи от Изтока. Двадесет и четири години по-късно той се завърнал във Венеция, пълен с невероятни истории за екзотични кътчета, станали по-късно основен източник на информация за Изтока през времето на Ренесанса. Легендата разказва, че измежду чудесата, които открил в Китай, били и макароните, които благодарение на него се разпространили в Европа. Истинската история на макароните обаче е сложна и нееднозначна. „Макарони” е генерическото наименование на всички храни, приготвени от изсушено тесто, наричани още „паста” или „нудълс”, които след това се варят в бульон или вода.

Изнамирането на макароните (това, което италианците наричат pasta secca, което означава „изсушена” като противовес на „прясна” – pasta fresca – паста) се приписва на етруските, китайците, гърците и римляните, както и на арабите. Начинът, по който терминът „макарони” се употребява от учените зависи от вида пшеница, използвана за приготвянето й. Установяването на мястото или епохата на възникване на макароните не зависи от идентифицирането на тяхната форма, нито от това, че са приготвени от брашно и вода, а от вида пшеница. Тази пшеница, която очевидно е била култивирана през вековете, е била смесвана с течност до образуването на хранителна паста; след това – изсушавана, съхранявана дълго време и приготвяна чрез варене или (по-рядко) на пара с вода или бульон. Този конкретен вид пшеница, т.нар. твърда пшеница, е уникален заради високото съдържание на глутен и ниската влажност, което всъщност я различава от хлебната – основният сорт пшеница, познат на древните гърци и римляни. Тези нейни характеристики са важни, тъй като те предпазват пастата от разтягане и натрошаване по време на процеса на приготвяне и сушене и запазват по-добре структурата и вкусовите й качества по време на готвенето в сравнение с меката пшеница.

И така, наистина ли е толкова важно да знаем кой и кога е изобретил макароните? Да, важно е поради три основни причини. Първо, масовият глад – нещо необичайно в древността – е могъл да бъде намален и контролиран, тъй като изсушените макаронени изделия имат много дълъг срок на годност. Второ, правителствата и спекулантите могли да складират хранителни запаси за дълги периоди от време, за да могат да посрещнат годините на слаба реколта и да овладяват инфлацията, породена от високите цени и търсене. Трето, изобилната реколта от твърда пшеница (особено приготвена като сухари и pasta secca), позволявала по-дълги морски пътешествия, поставяйки началото на епохата на големите географски открития.

Кой все пак е открил макароните? Изобретяването на макароните се приписва и на етруските – предримската цивилизация на Апенинския полуостров. Приписва се и на китайците – както казахме, според легендата Марко Поло донесъл макароните от Китай. Наистина ли обаче е донесъл изсушена паста от твърда пшеница? Не, не е. Въпреки, че в Китай е намерил пшеница, това, което всъщност е донесъл е друга продукт от друга държава. В кралство Фансур – на западния бряг на Суматра – Марко Поло открил храна, приготвена от богатото на скорбяла брашно на плода или на хлебното дърво, или на саговата палма. В дневниците си той ни разказва, че от брашното, получено от това дърво се прави lagana (или лазаня) – тестени лентички, чийто вкус напомня този на ечемика. По това време той всъщност е знаел какво представляват лазанята, вермичелите и другите видове паста.
А дали древните гърци и римляни са измислили макароните и познавали ли са те твърдата пшеница? По всичко личи – не. Класическата tracta – тестен продукт, който някои смятат за макарони – спомената в готварската книга на римския писател Апициус, не е бил pasta secca. Според класическите гръцки описания на този продукт, това най-вероятно е било изделие от изсушено тесто, вероятно подобно на бисквита.
Произходът на макароните се корени не при етруските, гърците, римляните или китайците, а при арабите. Най-ранните свидетелства за истински макарони се появяват на пресечната точка на средновековните сицилианска, италианска и арабска култури.

През XV в. макароните са повсеместно известна, ако не и обичайно присъстваща на трапезата храна в Италия. В една тосканска рецепта от 1417 г. търговецът Саминиато де Риччи небрежно споменава приготвянето на лазаня и макарони.

Лазанята се смята за една от най-ранните форми на pasta secca. Според някои учени името й произлиза от арабската дума lawzinaj, която в средновековието е обозначавала тънка тестена кора, обикновено приготвяна с бадеми. Тази кора била нарязвана на лентички, правоъгълници или ромбоиди. Била е описвана като храна, подобна на qata’if – вид тесто, приготвяно както от мека, така и от твърда пшеница и бадемово масло. Според един багдадски лекар от онова време lawzinaj е по-фина от qata’if и по-лека за храносмилане, но и с по-ниска хранителна стойност. Приготвя се от смлени бадеми и захар и се размеква с розова вода докато се получи нещо като тесто, от което се прави самата lawzinaj.

Първата записана италианска рецепта за лазаня е намерена в анонимен готварски ръкопис от XIV в., наречен Liber de coquina. Според него, корите лазаня се варят и подреждат в подходяща купа или друг съд като се редуват със смлени подправки и настъргано сирене. В тези средновековни рецепти „подправки” може да означава сол и пипер или захар или някаква комбинация като например сол, пипер, канела, карамфил, индийско орехче и в много случаи шафран. Също така знаем, че към края на 80-те години на XIV в. лазанята е била приготвяна със сирене, както и днес.

Според италианския учен Луиджи Сада, който освен това е и автор на няколко готварски книги, ранни опити за използване на твърдата пшеница са правели още арабските номади, които се нуждаели от удобна за транспортиране храна, която освен това не се разваля. Тази теория поражда интересния въпрос дали макароните са били измислени, за да решат продоволствен проблем на хората, които дълго време са на път. Не номадите, а може би някой неизвестен арабски командир, отговорен за изхранването на многочислените и бързоподвижни армии от времето на най-ранната експанзия на исляма към безводните области в Северна Африка и Близкия Изток, е измислил макароните. Във всеки случай, изглежда те са били създадени, за да заменят или подобрят обичайните храни, приготвяни от ечемик, като например типичната за най-бедните хора sawiq. Тя била приготвяна от изсушен ечемик и по време на дълги пътувания за ядене била накисвана с мляко или вода. В по-богатите домакинства sawiq се приготвяла от фино жито, подсладено със захар и други съставки като например зрънца от нар. А е вероятно макароните от твърда пшеница са били създадени, за да осигурят по-вкусна храна както на хората на път, така и на богатите граждани.
Най-ранните макаронени изделия вероятно са били малки топчета паста, лесни за съхранение и за готвене в регион, в който няма дърва за горене и следователно огънят трудно се поддържа дълго време. Тази нова храна вероятно е била приготвяна така, че да наподобява останалите зърнени храни, които арабите вече са познавали, като просо, ечемик и ориз. А що се отнася до екструдираните макаронени изделия като съвременните макарони във формата на тръбичка, тяхната история преди двадесети век в голямата си част е неизвестна.

Етимологията на думата „макарони” също не е ясна. В един момент, някъде през XII-XIII в., с нея започнали да означават pasta secca, макар че в Италия хората продължили да използват по-познатата дума tria или trij. В арабскоговорящите страни думата за „макарони” по това време била rishta или erishte – дериват от персийската дума за „нишка”. Арабският пътешественик от XIV в. Ибн Батутта описва rishta, която видял в Анадола като нещо подобно на shu’ayriya – дума, която дори и днес означава „вермичели”. В италианските речници също се признава неясният произход на думата „макарони” и се изказва предположение, че тя може би произлиза от гръцката makaria, означаваща „храна на блажените”. Според друга теория, думата е дериват от maccare, архаизъм, означаващ „меся”.

Има недвусмислени сведения, че през XIV в. макароните вече са добре познати. В Сицилия са намерени документи от 1371 г., според които цената на макароните и лазанята в Палермо е три пъти по-висока от тази на хляба. Ранната история на макароните е тясно свързана със Сицилия. Не се знае дали е възможно те да са били измислени там, но е известно, че с тях са се хранели основно привилегированите аристократи и еврейското население. Професор Морис Аймард изказва предположението, че сицилианските евреи са наследили тази кулинарна практика от арабско-норманската Сицилия, което обяснява сериозната роля, която производството на макарони имало на острова. Макароните са били добре познати в Сицилия през XV в., но не са били особено популярни сред простолюдието. Доказателство в полза на това твърдение е, че бирниците събирали еднакъв данък за вермичели, кускус, лазаня, талярини и всички продукти, приготвени от грис. Към 1597 г. пастата била разделена на изсушена и прясна, а към края на XVIII в. с макарони са се хранели обикновените хора в Италия.

източник: www.thr.bg

Използваният камък се нарича Актинолит.

Източник: http://www.blogger.com/post-create.g?blogID=2228003052686605997